Така решихме да кръстим първата си съвместна изложба с Джъмбо. След стартирането на един общ успешен проект като Фото Кафе решихме, че можем да го обявим официално с една малка изложба, в интимен кръг с приятели.
Често пиша за Италия, и може би донякъде съм станала досадна, но ще ме извините – всеки си има свое място, а за нас Италия е не просто поредната дестинация – така де ….. Зад „Кафе по италиански“ стоят много спомени, много красиви емоции, едно прекрасно място, един общ фотографски проект и едно предложение за брак на кулата Сан Марко във Венеция.
А защо точно „кафе“? Не е само защото медията ни носи това име…
Някъде по пътя между кристалните води на езерото Комо на Север, до прашните руини на Помпей на Юг, покрай зелената шир на Тосканските лозя, зад величествената фасада на Св. Петър, сред именитите творби на Бернини и Брунелески, се носи нежен аромат на италианско кафе, вкусни каноли и пресен босилек.
Това е сърцето на Италия.
Сърце, чиито ритъм може да се усети само по малките, романтични и тесни улички, закътани далеч от иначе кипящия с живот град.
Италия – страна с хиляди лица, пълна с чудеса. Шумна, жива, цветна, забързана, романтична … но винаги толкова пленяваща и артистична. Различна, колкото и начините да вкусиш “Кафе по италиански”
Искахме да покажем другото лице на тази прекрасна страна, онзи дух който се крие в малките детайли, далече от гъмжащите с турисити централни маршрути, толкова разнолика вътре в себе си, колкото различните видове кафе с които е известна.
Тук е мястото да благодаря още веднъж на целия екип на Уникредит Булбанк, които застанаха зад гърба ни в този проект и на Йовко, който каза наколко добри думи за проекта на правилните хора, и на Арт експрес за прекрасния печат, за да я бъде изложбата. За всички които не бяха в София и не можаха да видят изложбата … ето я виртуално…
Впечатлена съм от атмосферата, която сте уловили в снимките!
Беше удоволствие за мен!
Радвам се, че си успяла да се поразходиш чрез снимките 🙂
И една интересна история:
„Влизаме в едно малко кафене, поръчваме си и сядаме на една маса. След нас влизат двама човека:
– Пет кафета. Двете са за нас и три „висящи“.
Плащат петте кафета, изпиват своите две и си тръгват. Питам Де Сика:
– Какви са тези „висящи“ кафета?
Отговаря ми:
– Почакай и ще разбереш.
След това влизат други хора. Две момичета си поръчват две кафета – плащат нормално. След малко влизат трима адвокати, поръчват седем кафета:
– Трите са за нас, а четирите „висящи“.
Плащат за седем, изпиват своите три и си тръгват. След това младеж поръчва две кафета, изпива само едно, но плаща и двете. С Фелини и Де Сика седим, говорим си и гледаме през отворената врата огряния от слънцето площад пред кафенето. Изведнъж на вратата се появява тъмна сянка, някакъв много бедно облечен човек, пристъпва на прага и тихо пита:
– Имате ли „висящо“ кафе?“
Този род благотворителност за първи път се появява в Неапол. Хората предварително плащали кафето на някой, който не може да си позволи чаша горещо кафе. Там оставяли в заведенията, по този начин не само кафета, но и храна. Вече е напуснала границите на Италия и е разпространена в много градове из целия свят.
„Висящото кафе“ – Тонино Гуера, разказ на една негова случка с режисьорите Федерико Фелини и Виторио Де Сика. Случка, която според неговите думи може да докара сълзи на всяко лице.
Хех не я знаех .. наистина е интересна 🙂
Вчера я прочетох и веднага се сетих за вашите италиански разходки 😉