...от другата страна...

Когато кажеш това си представяш една стена и онова неочакваното, неизвестното зад нея..За мен обаче това е едно дълго чакано пътуване …пътуване към едно по-хубаво и по-различно място. Стената я няма или по скоро тя е времето и собственото ми любопитство.Не знам дали обичам да планирам пътуванията си или предпочитам да са “last minute”, но със сигурност обичам да пътувам ..боже направо обожавам. За това и сега очаквах с нетърпение да замина. Странно но това пътуване беше много по-различно от всички останали до момента и всички, които предполагам ми предстояха. Беше най важното и най-скъпото. Беше средата на ноември и времето сякаш беше против мен – да искаше ми се да е пролет, всичко да се събужда за живот и да цъфти, но земята беше покрита с жълти листа, които на излизане все пак весело подритвах. Излизах за да си купя билет за влака. Нямах много време – всъщност никакво. Бях запазила последния билет, за последния влак, за пътуване от което нямаше да се върна. Това споменах ли го? За първи път се сблъсках с досадната страна на планирането – маршрути, уговорки, резервации.. до пълно изтощение, и пак времето сякаш беше против мен и ми крещеше „Не му е сега времето”. Около мен всички се суетяха и се вълнуваха дори повече от колкото аз – за мен това беше лукс. Не можех да си го позволя – трябваше да си намеря и куфар, защото, както се очертаваше всичко вече беше разграбено. Докато обикалях по улиците в търсене наблюдавах другите, колко са весели, че ще заминават на същото това пътуване – очевидно отдавна замислено. Е поразходих се, позяпах но…… куфар така и не си взех. Успокои ме един спомен за Париж от преди няколко години, когато го обиколих сама без багаж. Боже…. багаж…къде щях да го сложа. Обърнах се и тръгнах бързо към къщи. Отбих се да запаля поне една свещичка и да се помоля.

“Last minute” пътуване, което уж трябваше да е планирано – нито едно нито другото. Сякаш се бях заклещила между два свята, между ‘преди и сега’ …и все пак се радвах защото отивах на прекрасно място.

Нощта преди да замина почти не мигнах. Дълго гледах стария си окъсан куфар, все още празен и не доумявах как ще побера всичко в него. Питах се какво взима човек когато заминава завинаги? Може би за най-важното не ми трябваше и той – можех да побера всичко, стиснато в юмрука си – мечтите, спомените ми и .. хм четката ми за зъби, за да мога поне да се усмихвам спокойна. Огледах се и всичко преживяно да сега мина като на лента за секунди – Ще ми липсва детската ми стая. Почти не помня няколкото часа път. Знам, че когато отворих очи стоях на брега на морето, което макар тъжно, се вълнуваше да ме види.